четвъртък, 14 ноември 2013 г.

http://www.sbhart.com/bg/exhibitions/492-изложба-на-мила-попнеделева---генова

http://www.sbhart.com/bg/exhibitions/492-изложба-на-мила-попнеделева---генова
 Изключително ценна за мен критика от Мария Василева!!!

Където четенето и гледането се пресичат

 
  Мила Попнеделева-Генова рисува като пише и пише като рисува. В нейните книжки се чете не само текстът, но и картинките разказват истории. Как да се нарече потребителят на този продукт? Читател не е достатъчно. Зрител – също. Книгите събуждат различни сетива, но и изискват едновременно гледане, слушане и мислене. И това не е онова обикновено гледане, при което умът проследява текста, а след това проверява дали картинката отстрани повтаря написаното. Не и при Мила. В нейните книги писането и рисуването са така преплетени, че се преливат едно в друга, продължават се взаимно и ни карат да отворим фантазията си. Текстовият разказ върви последователно и логично, но често се прекъсва и обогатява от този на илюстрациите, които имат свой самостоятелен живот – уж придържащ се към основната линия, но и доста фриволен и отварящ малки вратички към тайни стаи, в които въображението се разхожда на воля и кръжи свободно около главния сюжет. В един момент читателят-зрител се превръща и в съавтор, защото дописва историята в съзнанието си през възможностите, които авторката му е предоставила. Той в голяма степен става и съзаклятник, който може да допълни преживяването за себе си.

Всичко започва с „Шумоленето“ от 2009 г., където е въведен и още един главен герой. Той ще се появява по един или друг начин оттук нататък във всички книжки. Това е Боби, синът на Мила, вдъхновител и критик. Той ще расте с изданията, а и те ще се променят с него.

„Приказка просто така, прасешка при това“, 2011 г., развива идеята за взаимност между текст и изображение като добавя изключително чувство за хумор. Нарисувана само с черно, бяло и „прасешко розово“, тя свива максимално ролята на цвета и оставя много пространство за фантазии.

„Страшна приказка“, 2012 г., разчита само на черно-бялото. В нея рисунките приличат, както ги нарича самата авторка, на драскулки; линиите като че ли са мъчително извадени от страшния мрак.

Във „Веломаратон“, 2013 г., цветът се завръща на бял кон, текстът е оставен изцяло на читателя. Той се превръща в писател, разказвач и фантазьор. Това обаче не е книжка с гатанки, а деликатно „побутва“ фантазията чрез някои познати ситуации и герои.

Най-новото попълнение в колекцията авторски книжки е „Ми не ми се спи“, която спазва вече станалите класически рецепти на Мила. В нея има основен разказ, има и подразкази. Основният развива сюжета през текста и акварелните рисунки. Подразказите са малки рисунки, които се явяват неочаквано, на цели страници или просто тук и там, изпълнени са само с черно бяло и червено и доразвиват разни случки и ситуации. В тях читателят се гмурва и свободно плава из странични улички, за да се завърне освежен на магистралата.

Мила Попнеделева-Генова рисува с невероятна лекота. Създава много симпатични герои, леко хумористични, леко гротескни, малко глуповати, но винаги мили и добри. И с характер, който се помни. Менажерията постоянно се допълва и обогатява не само с нови животни, но и със стотици техни действия и преображения, които ги правят по-близко до хората. Така и посланията стигат по-лесно.

Авторката много умело преплита пълни небивалици с реални факти. Наблюдателността й за дребни, на пръв поглед незначителни неща е забележителна. Точно съчетаването на елементи от всекидневието с фантасмагории прави книжките толкова близки и понятни. Поуките никога не са назидателни, а поднесени някак с лекота и между другото. В „мечешката книжка“, както и в другите, те винаги са двупосочни – от възрастните към децата и обратно. Мила не подценява децата и израства заедно с тях и, разбира се, най-вече с Боби. Процесът е взаимен и затова радостта от четенето е за малки и големи.

            Издаването на интелигентни книги днес е лукс, а на авторски детски книжки – свръх посвещаване. Мила Попнеделева-Генова го прави поради изричното си вътрешно желание и убеждение, но и като концептуален проект срещу пошлостта и визуалната неграмотност.

д-р Мария Василева, изкуствовед